Ернст Цундел
СЪДЪРЖАНИЕ
1. Предисловие
2. Немската политика към евреите до началото на войната
3. Немската политика по отношение на евреите след началото на войната
4. Населението и емиграцията
5. Шестте милиона – документални данни
6. Нюрнбергският процес
7. Аушвиц и полските евреи
8. Мемоарите за концлагерите
9. Организация на концентрационните лагери
10. Евреите и концлагерите - доклад на Международния Червен кръст
11. Изследванията на Пол Расиние
12. Заключение
13. Послеслов
1. ПРЕДИСЛОВИЕ
Всички Вие сте слушали за това как правителството на Хитлер, като че ли, искало да унищожи евреите в Европа и за това как по време на войната, в резултат на неговата политика, загинали шест милиона евреи. Много историци, работещи над този въпрос, са открили маса противоречия в тази легенда за масовото изтребление. Шест милиона – това е твърде значителен брой, който никак не е лесно да бъде скрит в статистическите данни за населението, които са били събирани в различни страни и по различно време.
Не трябва да си гений, за да видиш, че тази история относно шестте милиона е твърде доходоносна за ционистите. Германия и досега изплаща пари в качеството на компенсации за уж убитите евреи. Съветският режим също изигра твърде голяма роля за разпространението на тази легенда. Хайде да погледнем какво представлява всъщност тази история за масовото изтребление, уж проведено от немските националисти.
Пропагандата за жестокостите на врага по време на война – това е един много стар трик. Всеки конфликт на ХХ век е съпроводен с такава пропаганда и, без съмнение, така ще бъде и за в бъдеще. По време на Първата Световна Война немците бяха обвинявани в ядене (!) на белгийски деца, а също така и, че те подхвърляли децата във въздуха и ги пронизвали с щиковете си. В допълнение на това англичаните заявяваха, че немците притежавали цяла фабрика, в която те добивали глицерин и други вещества от труповете на убитите. След войната обаче министърът на външните работи на Великобритания поднесе извинение за нанесените оскърбления и призна, че всичко се е правило с цел военна пропаганда.
Но след Втората Световна Война такива извинения не бяха поднесени, нещо повече, вместо да затихва с течение на годините, пропагандата за жестокостите на хитлеровия режим, особено спрямо евреите, непрекъснато се засилва. Почти всеки ден продължават да се издават многобройни книги с невероятни “мемоари на очевидци” относно концлагерите и унищожаването на шест милиона евреи. Натрапва се един въпрос – защо историите за немските жестокости по време на Втората Световна Война се различават така очебийно от историите при предишната война? Защо за едни бяха поднесени извинения, а за други продължава да се тръби непрестанно? Дали приказката за “шестте милиона” не служи на нечии интереси и се явява един вид политически шантаж?
Тази легенда донесе на евреите огромни доходи. Много народи носеха бремето на лишенията и страданията по време на войната, но никой, освен евреите, не извлече от това полза в такива големи размери. Техните страдания и милиони жертви, уж нанесени от ръката на немските националисти, събудиха съчувствие у други хора. Английското правителство, например, практически не възпрепятства емиграцията на евреите в Палестина след войната, политика, която доведе до това, че Англия беше принудена да напусне Палестина и по този начин да открие пътя за създаването на Израел.
Доктор Макс Нусбаум, бившият главен равин на Берлин, каза на 11 април 1953 г.: “Позицията на евреите беше укрепена финансово чрез репарации, които правителството на Германия изплаща, както на Израел (държава, която не съществуваше по време на войната), така и на отделни евреи.” Към 1995 г. бяха изплатени повече от сто милиарда марки, една наистина огромна сума.
Изплащанията през отделни години достигаха до 40 % от държавния бюджет на Израел! Националистите са убедени, че се касае за политически шантаж. Легендата за шестте милиона евреи, загинали уж от ръката на немците, има изключително сериозни последствия за европейците. Тя се използва с цел възпрепятстване на всеки опит за проява на национални чувства.
Всеки път, когато хората на Европа се опитат да предприемат мерки с цел съхраняване на своя национален облик, моментално им се отправят обвинения, че те са “неонацисти”, та нали нацистите извършиха онова страшно престъпление – убийството на шест милиона евреи! В наше време самото съществуване на национална държава от бялата раса се намира под голяма заплаха във връзка със значителната емиграция от страните на Третия Свят. И докато този мит се поддържа, нашите национални чувства ще бъдат подлагани на преследвания и безкомпромисна разправа, а Третият Свят в лицето на ООН ще продължава да постига успехи в борбата срещу силите, борещи се за съхраняване на най-важната гаранция за нашата свобода – националната държава на нашата раса.
Това абсурдно обвинение за убийството на “шест милиона” евреи подрива принципите на национализма и националното съзнание на бялата раса до такава степен, че заплашва нейното съществуване. Много западни страни се намират днес пред лицето на огромна опасност и, ако не се предприеме нещо за прекратяване емиграцията на африканците и азиатците, нашата раса просто ще изчезне. Но какво се случва, когато хората се опитат да говорят за расовия проблем и неговите биологически и политически последствия? Обвиняват ни в расизъм! А расизмът, както всеки знае, е първият признак на нацизма. А нацистите (което, разбира се, на всеки е известно) са убили шест милиона евреи. И когато Инок Пауъл (в своето време член на английския парламент) призова да се обърне внимание на опасните последствия от емиграцията на Третия свят, един известен социалист сравни това с Дахау и Аушвиц, за да го принуди да замълчи.
По такъв начин всички опити да се предизвикат дискусии относно расовите проблеми и проблемите по оцеляването на нашата нация се прекъсват много ефективно. Може да завидим на умението и решимостта на евреите да съхранят своята раса още от доисторически времена. При тях има чувство на расова солидарност и това налагане на мита за “шестте милиона” още повече го засилва. Но за съжаление тази легенда има обратен ефект за нас, отслабва в нас решимостта за борба за расово самосъхранение.
Известният американски историк Хари Елмер Барнз написа: “Опитът да се предприемат сериозни и обективни изследвания по въпроса за унищожаването на евреите по време на Втората световна война е, без съмнение, най-рискованото дело за днешния историк или демограф. Предприемайки това изследване аз се надявам да внеса своя принос не само заради историческата истина, но също така и да помогна да се отхвърли товарът на тази велика лъжа от нашите плещи, за да ни се даде възможност да се борим с опасността, която заплашва всички нас.”
2. НЕМСКАТА ПОЛИТИКА КЪМ ЕВРЕИТЕ ДО НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА.
Адолф Хитлер считал евреите за нелоялни, алчни и ненаситни елементи на нацията, носещи разлагащо влияние върху културата. Това особено се натрапвало в периода след Първата Световна Война, когато много евреи притежавали значително влияние и власт, особено в юриспруденцията, финансите, средствата за масова информация, въпреки, че те представлявали едва 5 % от населението. Фактът, че евреи като Карл Маркс (с истинско има Мозес Мордохай Леви), Роза Люксембург (с истинско име Емма Лазарус), Карл Либкнех и други били, непропорционално по своя процент за населението на страната, въвлечени в комунистическото движение, помогнал на немските националисти да се убедят в това, че евреите се стремят да разрушат националното самосъзнание на страната, в която живеят и вместо него да построят общество от интернационален тип, в което да доминира идеология небазираща се на национална философия и политика.
За хората, които не се асимилират, е тежко да живеят в общество с развито национално чувство, затова естествено, ако те успеят да отслабят или нещо повече, да разрушат националното лице на това общество, неговите национални институти, то животът за тях ще стане много по-лек. Комунизмът беше първият опит за създаване на “наднационално общество”. Но този тип общество може да устои само чрез масов терор, а хората вече не могат да бъдат излъгани и да повярват в него. “Втората серия” “наднационално общество” е добре познато на хората от Запада – това е масовата емиграция от страните на Третия Свят. Големи западни градове вече не могат да се познаят, в много от тях емигрантите от Третия Свят представляват значителна част от сегашното им население. Същата участ очаква и хората от Източна Европа и Русия, ако те скоро не разберат кой има изгода от тази политика и как се прави тя.
В тази книга ние не анализираме доколко обосновани са били законовите мерки приети против евреите в хитлерова Германия. Ние просто се опитваме безпристрастно да изследваме мерките приети в Германия с цел неутрализиране влиянието на евреите и, което и по-важно, с цел принуждаването им към емиграция. Към 1939 година болшинството от немските евреи са емигрирали и то с право да отнесат личното си имущество. Никога немското националистическо ръководство не е предприемало политика на геноцид спрямо евреите. Евреите наричат емиграцията “планирано изтребление”.
Евреите продължават настойчиво да твърдят, че политиката на дискриминация в нацистка Германия е била само върха на айсберга, същността на която е била тяхното физическо унищожение. Типичен пример за това се явява антинемската пропагандна книга, издадена в Париж през 1936 година “Жълто петно – унищожаването на петстотин хиляди евреи”. Въпреки отсъствието на каквито и да е било факти, в тази книга емиграцията е представена като физическо унищожение на евреите. Концлагерите за политически затворници се представят като потенциални инструменти на геноцида, а особено внимание е отделено на сто (100) евреи, които били затворени в Дахау през 1936 година, от които шестдесет (60) са се намирали там още от 1933 година.
Като друг пример се посочва сензационната книга на немския евреин, комуниста Ханс Баймлер “Четири седмици в ръцете на хитлеровите палачи – нацисткият лагер на смъртта Дахау”, публикувана в Ню Йорк през 1933 година. Задържаният за своята марксическа дейност автор твърди, че Дахау е бил лагер на смъртта, въпреки че според негово собствено признание са го освободили само след месец. В Източна Германия (ГДР) даже бе учредена награда на името на Ханс Баумлер за заслуги в комунистическото движение.
Фактът, че пропагандата за геноцид, уж извършващ се в националистическа Германия, се разпространява толкова рано, ясно показва как са манипулират хората към расовите и политически проблеми. Те трябвало да повярват в това независимо от мнението и настроението на наблюдателя при изследване на онзи период от историята.
Политиката на принуждаване на евреите към емиграция и съществуването на концлагери не са едно и също нещо. Лагерите са били използвани за изолиране на политическите противници и подривните елементи, в частност комунистите, сред които е имало и евреи. В сравнение със сталинския режим с неговите милиони репресирани, броят на затворниците в Германия е нищожен. Според Райтенгер, който е писал много в подкрепа на легендата между 1934 и 1938 година този брой не надвишава 20 000 за цяла Германия, от които броят не евреите не надхвърля 3 000. Политическите опити на Хитлеровото правителство за създаване на еврейска държава с немска националистическа политика по отношение на еврейската емиграция до известна степен е била сформирана по подобие на съвременния ционизъм. Основателят на политическия ционизъм Теодор Херцел в своя труд “Еврейската държава” е писал за основаването на подобна държава на остров Мадагаскар и тази идея е разглеждана сериозно от правителството на Хитлер. Това е един важен пункт в предизборната програма на Национал-Социалистическата Работническа Партия, която била отпечатана като предизборен памфлет. В него се отбелязва, че евентуално създаване на еврейска държава в Палестина е нежелателно тъй като това ще доведе до постоянни конфликти в Близкия Изток. Немците не са първите, които предлагат еврейска емиграция към Мадагаскар. Полското правителство също разглежда този план по отношение на своето еврейско население и в 1937 година изпраща там експедиция под ръководството на Михаил Лепецки. В тази експедиция са включени и еврейски пред-ставители.
Първите конкретни предложения за Мадагаскар немците правят в проекта Шахт (Hjalmar Schacht, президент на Райхсбанк) в 1938 година. По съвета на Гьоринг, Хитлер се съгласява да изпрати Шахт в Лондон за преговори с еврейските представители Рабли от Ню Йорк и Берстед. Съгласно този план парите и недвижимото имущество на немските евреи щели да бъдат използвани като залог срещу международен заем за финансиране на еврейската емиграция в Палестина.
Шахт докладва на Хитлер за тези преговори на 2 януари 1939 година.
Този план е приет на конференцията от 12 ноември 1938 година, свикана от Гьоринг, където той съобщава, че Хитлер разработва план за емиграция на евреите в Мадагаскар. Но планът не може да бъде осъществен, тъй като Англия не се съгласява с финансовите условия (“The Final Solution” – стр. 21). Малко по-късно, в декември същата година М. Бонет, министър на външните работи на Франция съобщава на Рибентроп, че френското правителство също планира евакуацията на 10 000 евреи в Мадагаскар.
Още преди Шахт да предложи организация на еврейската емиграция в Палестина, което се явява основа за продължение на преговорите, започнати през 1935 година, в много други европейски страни са били правени многократни опити да се организира емиграция на евреите.
Евианската конференция в юли 1938 година се явява резултат от тези усилия. Обаче през 1939 година немската страна все още предпочита емиграцията в Мадагаскар. И въпреки, че Хелмут Волт обсъжда в Немското Министерство на Външните Работи планове за частична еврейска емиграция в Родезия, а също така и в Английска Гвиана и тези преговори продължават до април 1939 година, по същото време Мадагаскарският план се разработва много сериозно, на 24 януари Гьоринг изпраща на министъра на вътрешните работи Фриску предписание за създаване на централно емиграционно управление за евреите, а на Хайдрих, заместник на Химлер, от Службата за безопасност заповядва да разреши еврейския проблем посредством емиграция и евакуация.
През 1939 година усилията на немското правителство довеждат до това, че от общо 600 000, 400 000 немски евреи емигрират. В допълнение на това 480 000 евреи емигрират от Австрия и Чехословакия, което представлява почти пълното еврейско население на тези страни. Това е извършено чрез Управлението на еврейската емиграция в Берлин, Виена и Прага, под ръководството на Айхман, глава на Еврейския отдел за Разследване към Гестапо. Немците толкова по-бързо искат да завърши тази емиграция, че Айхман даже организира в Австрия център за подготовка на емигранти за Палестина (“СС и Гестапо” – стр. 60).
Обвиненията, че Хитлер обмислял планове за унищожението на евреите са несъстотелни, отчитайки факта, че той е разрешил на повече от 800 000 от тях да напуснат територия под немски контрол, даже и да им разреши да отнесат своето имущество. Емиграцията на евреите от Европа продължава да се обсъжда и след началото на войната. Айхман обсъжда с Френското колониално управление Мадагаскарския план чак през 1940 година.
3. НЕМСКАТА ПОЛИТИКА ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЕВРЕИТЕ СЛЕД НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА
Със започване на войната ситуацията в отношението към евреите се променя рязко. Не е известно на всеки, но това е исторически факт. Световното еврейство обявява себе си за участник във Втората Световна Война против Германия. В потвърждение на това, на 24 март 1933 година Световното еврейство обявява война на Германия.
Световното еврейство обявява война на Германия на 24 март 1933 година!
ШЕСТ ДРУГИ ДЕКЛАРАЦИИ ЗА ВОЙНА
СА ОБЯВЕНИ ПО-КЪСНО!
Немското правителство е имало достатъчно основание, съгласно международните закони, да се отнася към евреите като към врагове и да ги изолира като враждебни елементи.
На 5 септември 1939 година Хайм Вайцман, един от ционистките лидери, обявява война на Германия от името на евреите по целия свят, заявявайки, че евреите ще се борят в подкрепа на Великобритания и че Еврейската агенция е готова да предприеме незабавни мерки за еврейски човешки ресурси, а също така и други действия. А дотогава, започвайки от 1933 година, различни еврейски организации и агентства шест пъти (!) обявява пред света, че всички евреи се намират в състояние на война с Германия.
По такъв начин всички евреи се обявяват де факто за агенти, готови да участват във военни действия срещу Германия. Веднага след това започва да се провежда политика на интерниране на евреите в концлагери. Трябва да се отбележи, че САЩ и Канада са интернирали всички японци, намиращи си на тяхна територия още преди немците да предприемат същите мерки за безопасност спрямо евреите. Японците били интернирани въпреки, че не са дали никакъв повод да бъдат заподозрени във враждебни действия. Англичаните, по време на Бурската война, също интернирали всички жени и деца на бурите, за да принудят мъжкото население да се предаде. В резултат на тази акция загинали около двадесет хиляди, обаче никой не обвинил никого за намерения да унищожат бурите като нация.
Интернирайки евреите в окупираните територии на Европа, немците се опитват да предотвратят евентуалния безпорядък и враждебни действия. На 11 октомври 1942 година Химлер съобщава на Мусолини, че немската политика по отношение на евреите се променя по причини касаещи военната безопасност. Той добавя, че хиляди евреи в окупираните територии водят партизанска война, извършват саботажи и шпионират. Съгласно официалната сводка, представена от Раймонд Дейвис, кореспондент, който се намира в Съветския Съюз в теение на цялата война, 35 000 евреи водят партизанска война и участват във войската на Тито в Югославия. В резултат на това евреи са били интернирани в гета и лагери в Германия и Полша, като болшинството от тях се изпращат в Полша след март 1942 година. Затворниците от гетата и концлагерите се използват в качеството на работна ръка при производството на военна продукция. Този проблем възниква пред Хитлер в края на 1941 година след провала на блицкрига, когато ръководството на е било принудено да мобилизира всички ресурси за войната. По този начин въпросът за принудителния труд на затворниците се явява фундаментален за опровержение на твърдението, че националистическа Германия уж разработва планове за унищожението на евреите. Това противоречи на елементарната логика, тъй като всичко това би означавало безполезна загуба на човешки ресурси, които са крайно нужни за водене на изморителна война. Съществува запазен стенографски протокол за разговор между Хитлер и унгарския регент Хорти, състоял се на 17 април 1943 година. Той съдържа молба на Хитлер за освобождаване на 100 000 евреи, за да бъдат използвани за работа при производството на нов немски изтребител. По това време бомбардировките над Германия се засилват значително. И този разговор се провежда по същото време, в което уж унищожаването на евреите е в разгара си. По това време концлагерите се превръщат в огромни промишлени комплекси, изработващи военна продукция за немската армия – фабриката на Бун за синтетична гума в лагера Берген-Белзен, фабриката на И.Г. Фарбен в Аушвиц, електрическата фирма Сименс в Ревенсбрюк. В много лагери работата е била заплащана със специални пари, с които е било възможно закупуването на допълнителна храна. Немците искали да извлекат максимална икономическа изгода от своята система от концлагери, което напълно противоречи на безумните твърдения за съществуващи планове за масово унищожение на намиращите се там хора.
Специалното управление на СС, оглавявано от Освалд Пол – Административно и икономическо управление – работи с цел превръщане на лагерите в големи индустриални комплекси.
Много забележителен е фактът, че даже по време на войната немците продължават политиката на еврейска емиграция. Меморандумът на Лютер, секретар на Министерството на Външните Работи, от август 1942 година показва, че той е водил преговори от юли до декември 1940 година с правителството на Франция.
Преписка от 15 август 1940 година показва, че детайлите на немския план са били разработени от Айхман, тъй като по това време е бил подписван от своя асистент Данекер. Да се разработи детайлен план за преселването в Мадагаскар е поръчано от Айхман, а Данекер събира за това данни от Френското колониално управление. Съгласно програмата, предложена на 15 август, Интеревропейската банка била готова да обезпечи финансиране за емиграцията на 4 000 000 евреи. Меморандумът на Лютер от 1942 година показва, че Хайдрих е получил одобрението на Химлер за този план преди края на август и че той е изпратил същия този план на Херинг. Преводачът на Хитлер Шмид пише в своите мемоари, че Хитлер е казал на Мусолини още по средата на юни следното: “На Мадагаскар скоро ще има еврейска държава” (“Преводачът на Хитлер” – Лондон, 1951 год., 178 стр.)
Въпреки, че французите прекратяват преговорите за Мадагаскар, през декември 1940 година Поляков – директор на Центъра за еврейска документация в Париж – признава, че немците продължават да работят над този план, а Айхман е зает с него практически през цялата 1941 година. След това обаче, този план е признат за неизпълним, основно заради войната със Съветския Съюз и на 10 февруари Министерството на външните работи на Германия съобщава, че планът се отлага. Това решение, изпратено от асистента на Лютер Радемах, явно демонстрира, че изразът “окончателно решение” означава само емиграция на евреите, а транспортирането към гетата и концлагерите на Изтока, такива като Аушвиц, представлява само резервен план за тяхното изселване от Германия. В директивите е написано: “Войната със Съветския Съюз създаде възможност за използването на други територии за окончателното разрешаване на еврейския въпрос. Във връзка с това фюрерът реши да се евакуират евреите не на Мадагаскар, а на Изток. Мадагаскар повече няма да бъде разглеждан във връзка с окончателното решение.” (Reitlinger, стр. 79) Детайлите по тази евакуация са били разглеждани месец преди това на конференцията във Ванзее (местност с езеро край Берлин).
Райтлингер и Поляков направили съвсем необосновано заключение, че щом като Мадагаскарският план е отложен, то немците обезателно са длъжни да се заемат с унищожаването на евреите. На 7 март 1942 година, по-малко от месец след този референдум в Министерството на външните работи, Гьобелс пише меморандум в защита на Мадагаскарския план, като говори за “окончателно решение на еврейския въпрос” (“Dr. Goebbels” – Лондон, 1960, стр. 165). В същото време той одобрява плана за концентрация на евреите на Изток.
По-късната кореспонденция на Гьобелс също така говори за депортация на изток (в Полша) и подчертава необходимостта от принудителна работа. След като е въведена политиката на депортация на изток, използването на евреите като работна сила става основна част от тази операция. Съвсем очевидно е, че терминът “окончателно решение” се приема както за Мадагаскар, така и за източните територии и означава единствено депортация.
Даже още през май 1944 година Германия е била съгласна да разреши емиграцията на милион евреи. За това разказва Александър Вайсберг, известен еврейски учен. Изселен от Съветския Съюз по време на сталинската чистка, той прекарва цялата война в Краков и даже не е бил интерниран. В своята книга “Историята на Джоел Бренд” Вайсберг пише, че по лично разпореждане на Хитлер, Айхман изпраща на унгарския еврейски лидер от Будапеща, Бренд, който по това време се е намирал в Истанбул, предложение съюзниците да организират отпътуването на милион евреи към териториите под немски контрол. Изключително поразителен факт, ако се вярва на тези, които разпространяват легендата за масовото унищожение. Ако се вярва на техните думи, едва ли в Европа биха останали милион евреи, които да бъдат преместени.
Немците, разбира се, много добре знаели, че транспортирането на толкова голям брой хора ще усложни водената от тях война, но били готови с доставянето на десет хиляди камиона, които биха могли да използват на руския фронт. Този план завършил с провал, англичаните решили, че Бренд е немски агент и го хвърлили в затвора на Каир, а пресата нарекла този план нацистки трик. Чърчъл съобщил на Хайм Вайцман, че предложението на Бренд е неприемливо, тъй като приемането им означавало предателство към техните руски съюзници. Този същият Чърчъл, който нарече обръщението на немците към унгарските евреи най-ужасното престъпление, извършено някога в световната история. Може ли да си представим, че немците имат желание да унищожат евреите след като предлагат такива планове? Войната, на практика, изсмуквала всички техни ресурси, можело ли е да е останало още нещо и за унищожението на евреите?
4. НАСЕЛЕНИЕТО И ЕМИГРАЦИЯТА
Статистическите данни за еврейското население не са изяснени напълно що се отнася до различните страни. Също така не е известно и колко евреи са били депортирани и интернирани между 1939 – 1945 година. Обаче според съществени статистически данни, особено според тези, които се отнасят за емиграцията, може да се каже, че броят на евреите, загинали във войната представлява само една малка част от тези “шест милиона”. Съгласно Енциклопедия Чеймбърс броят на евреите, живеещи в довоенна Европа съставлява 6 500 000. Така че, ако повярваме в легендата за “масовото унищожение”, то в следвоенна Европа практически не биха останали живи евреи. Но централният швейцарски вестник “Базелер Нахрихтен”, използвайки еврейски статистически данни, установява, че между 1933 – 1945 година 500 000 емигрират в САЩ, Англия, Швеция, Испания, Португалия, Австралия, Палестина и даже в Индия и Китай. Това потвърждава и еврейското списание “Бруно Блау”, което цитира същата бройка от Нюйоркския еврейски вестник “Ауфбау” от 13 август 1948 година. От тези емигранти, примерно 400 000 са дошли от Германия до септември 1939 година, когато се разгаря войната. Това също така се потвърждава в публикация на Световния Еврейски конгрес “Единство в Диаспора” (Uniti in Dispersion, стр. 377), в която се казва: “Болшинството от немските евреи успяха да напуснат Германия до началото на войната”.
В допълнение към немските евреи – 220 000 от общо 280 000, се включват австрийските евреи, които емигрират през септември 1939 година, а започвайки от март, Институтът за еврейска емиграция помага на 260 000 евреи да емигрират от Чехословакия. След септември 1939 година в Германия, Австрия и Чехословакия остават само 360 000 евреи. Около 500 000 емигрират от Полша до началото на войната. Тези цифри означават, че броят на евреите емигранти от други европейски страни ( Франция, Холандия, Италия, страните от Западна Европа) бил около 120 000 хиляди. По този начин масовото изселване на евреите до и в течение на войната намалява броят на евреите в Европа, примерно до 5 000 000. Към тези емигранти също така сме длъжни да добавим и тези евреи, които бягали в Съветския Съюз след нападението на Германия срещу Полша, а също така и тези, които впоследствие били евакуирани от териториите, пред които се е придвижвала немската войска. Повечето от евакуираните са били полски евреи, но освен тях, съгласно Райтлингер, около 300 000 евреи от други европейски страни се прехвърлили на съветска територия между 1939 и 1941 година. По такъв начин, общото количество еврейски преселници в Съветския съюз се изчислява на около 500 000.
Ф. Фостър, чиято статия за евреите в Съветска Русия, е отпечатана в списание “Колиерз” от 9 юни 1945 година, пише, че 2,2 милиона са се прехвърлили там от 1939 година, като са бягали от нацистите, но цифрата 500 000, като че ли е по-реална.
По този начин еврейската миграция в Съветски Съюз намалява броя на евреите на територията, окупирана от Германия примерно на 3,5 милиона. От тях трябва да изключим тези, които живеели в неутралните страни и които успели да избегнат последствията от войната. Според “Световен Алманах” за 1942 година – стр. 594, броят на евреите, живеещи в Англия, Португалия, Испания, Швеция, Швейцария, Ирландия, Турция и Гибралтар наброява 413 000 ( Англия, разбира се, не е била неутрална, но никога не е била окупирана).
ТРИ МИЛИОНА В ЕВРОПА!
Според статистическите данни за населението и емиграцията, броят на евреите намиращи се на териториите, окупирани от Германия, е примерно 3 000 000. Почти същият брой ще получим ако разгледаме статистическите данни за еврейското население на окупираната територия. Повечето от половината евреи, прехвърлили се в Съветска Русия след 1939 година, били от Полша. Много често можем да чуем твърдението, че войната с Полша добавила три милиона евреи под немски контрол и че почти всички полски евреи били унищожени. Но фактите говорят друго – преброяването на евреите, проведено в Полша през 1931 година сочи числото 2 732 600 (“Die Endlosung” – стр. 36). Авторът показва, че в крайна сметка 1 170 000 от тях се намирали в съветската зона на окупация към есента на 1939 година, от които примерно милион са евакуирани към Урал, Средна Азия и Южен Сибир след немското нахлуване през юни 1941 година (стр. 51). Както вече казахме, до войната от Полша са емигрирали примерно 500 000 евреи.
Журналистът Раймонд Артур Дейвис пише, че около 250 000 евреи бягат от Полша в периода от началото на войната с Германия до нападението на Германия срещу Съветския съюз и тях практически могат да се срещнат във всяка част на огромната страна (“Одисея през ада” – Ню Йорк, 1946 год.).
След като извадим всичко това от 2 732 600 и добавим нормалния прираст на населението, който естествено е съществувал през периода 1931 – 1939 г., ние ще видим, че не повече от 1,1 милиона полски евреи са могли да бъдат под немски контрол в края на 1939 година. Изследването на статистиката относно населението е проведено от Историческият институт в Мюнхен, то е публикувано в доклада Gutachten des Instituts fur Zeitgechte, Мюнхен 1956.
Към тази бройка ние можем да добавим 360 000 евреи, останали в Германия, Австрия и Чехословакия след значителната емиграция през предвоенния период. От 320 000 френски евреи, 120 000 били депортирани, според заявлението на прокурора на Нюрнбергския процес. Според Райтлингер са депортирани 50 000.
Според железопътната документация броят на депортираните е 75 721 (из книгата на Майкъл Хофман “The Great Holocaust Trial” 1995 г.)
По такъв начин общият брой на евреите под немски контрол е бил по-малък от 2 000 000. Депортацията от Скандинавските страни е била е била твърде незначителна, а от България не е депортиран нито един евреин. И след включването на еврейското население на Холандия (140 000), Белгия (40 000), Италия (50 000), Югославия (55 000), Унгария (380 000) и Румъния (725 000), общият брой превишава с много малко 3 000 000.
Неголямото разминаване в цифрите на тези две изчисления се обяснява с това, че вторият метод използва статистиката за населението, събрана преди войната и не включва емиграцията, която представлява примерно 120 000 от тези страни, окупирани впоследствие от Германия. Така че, може да се приеме, че и двата метода дават приблизително еднакви резултати – 3 000 000 евреи на територията под немска окупация.
Евакуирането на съветските евреи.
Точни данни за евреите на територията на Съветска Русия не съществуват и поради това много често броят им силно се преувеличава. Еврейският статистик Яков Лещински потвърждава, че в 1939 година на територията на СССР, вследствие окупацията на Германия е имало 2,1 милиона евреи. В допълнение към това около 260 000 живели в Естония, Латвия и Литва.
Луис Левин, президент на Американския еврейски съвет по помощите за Русия, заявява на 30 октомври 1946 година в Чикаго, след свое пътуване в СССР: “В началото на войната евреите бяха евакуирани от западните области, намиращи се под заплаха от немска окупация. По този начин животът на два милиона евреи бе спасен.”
Този брой се потвърждава и от еврейския журналист Давид Бергелсон, който написа в излизащия на идиш Московски вестник “Ainikeit” от 5 декември 1942 година: “Благодарение на евакуацията голяма част (80 %) от евреите на Украйна, Литва и Латвия бяха спасени". Райтлингер се съгласява с еврейския авторитет Джоузеф Шехтман, който твърди, че голямо количество евреи били евакуирани, въпреки че между 650 000 и 850 000 не успяват да се изселят (“The Final Solition” стр. 499). Що се отнася до евреите, останали в окупираните територии на Съветски Съюз, броят на загиналите също може да се установи само приблизително.
По оценка на немската армия, в партизанските боеве са загинали примерно 100 000 души, включително тези, които били разстреляни в резултат на репресиите проведени от групите СД на немската армия, а също така и комисарите взети в плен.
Според неутрална Швейцария, цифрата 6 000 000 е нереална.
И така, ние виждаме, че немците не биха могли да убият шест милиона евреи, тъй като те не са контролирали подобно количество хора. Изключвайки Съветския съюз, броят на евреите в окупирана Европа едва превишава 3 000 000, а не всички от тях са били интернирани. За да се достигне поне половината от “шестте милиона”, е трябвало да бъде убит всеки евреин, живеещ в Европа. Известен е фактът, че след войната в Европа са се намирали голям брой евреи. Филип Фридман в своята книга “Наблюдатели на своите братя”, Ню Йорк, 1957 година, стр. 13, пише: “... в крайна сметка милион евреи преживяха месомелачката на нацисткия ад...”, а Еврейският обединен комитет по разпределението дава официалната цифра 1 559 600. До подобен извод достига и швейцарското списание “Bazeler Nachrihten”. В статия, озаглавена “Доколко е голям броят на еврейските жертви?” от 13 юни 1946 година доказва, че използвайки статистическите данни за населението, които ние вече съобщихме, максимум 500 000 евреи могат да бъдат разглеждани като загинали. Ние обаче, ще докажем, че и тази цифра е доста преувеличена. “Bazeles Nachrihten”, например, приема цифрата 1 559 600 евреи в следвоенна Европа, но след това се оказва, че броят на заявленията за компенсация на тези евреи, които са “оживели”, преживява “официалния” брой на живите евреи с повече от два пъти ( ! ), но с тази информация авторите на статията, разбира се, не са разполагали. Невъзможен е прираст на населението. Статистическите данни за еврейското население след войната също противоречи на легендата за шестте милиона.
Съгласно Световния Алманах за 1938 година броят на евреите по света е 16 588 000, но “Ню Йорк Таймс” от 22 април 1948 година съобщава за цифра между 15,6 милиона и 18,7 милиона. От това е видно, че броят на загиналите във войната евреи се изчислява с хиляди, а не със стотици хиляди, а още по-малко с милиони.
16,5 милиона през 1938 година минус уж убитите шест милиона прави 10,5 милиона, тоест, получава се, че еврейското население е нараснало с пет милиона, ако се вземе предвид по-ниската цифра. Трябва да се разбере, че такъв прираст не може да се допусне едва за десет години, още повече, че половината от тях са преминали в състояние на лишенията вследствие войната.
Това просто е несериозно!
Голяма част от тези “шест милиона” са емигранти и преселници – в Съветска Русия, САЩ, Англия, в Европейските страни, недокоснати от войната. Емиграцията в Палестина е също така значителна, особено в края на войната. След 1945 година цели кораби превозват евреи до Палестина, което създава значителни неудобства на английското правителство, под чието администриране се намира тогава Палестина. Броят на преместващите се е толкова голям, че правителствената публикация от 5 ноември 1946 година (номер 190) описва този приток като втори Изход.
Изключително много еврейски емигранти достигат до САЩ, в резултат на което техният брой надвишава емиграционната квота. На 16 август 1963 година Бен-Гурион, премиер-министър на Израел, заявява, че еврейското население в САЩ наброява 5,6 милиона, а възможно е то да е и много повече. (“Deusche Wochenzeitung”) от 23 ноември 1963 година.
Алберт Мейсъл, в статията си “Нашите нови американци”, публикувана в списание “Readers Digest” от януари 1987 година, казва: “Скоро след войната, чрез президентски декрет, 90 % от всички визи от квотата на Централна и Източна Европа се издаваха за лица от еврейски произход!”
Ние прилагаме копие от некролог, отпечатан в ежеседмичника на американските евреи “Ауфбау” на 16 юни 1972 година. Той е една малка илюстрация на това как еврейските емигранти в САЩ често сменят своите имена. В този некролог Konigsberger от Франкфурт се е превърнал в Arthur Kingsley. Може би и тези хора са били броени като част от прословутите “шест милиона”.
5. ШЕСТ МИЛИОНА – ДОКУМЕНТАЛНИ ДАННИ
От това, което ние видяхме, става очевидно, че цифрата шест милиона убити евреи е само един мъгляв “компромис” между няколко необосновани оценки. Не съществуват никакви документални данни, потвърждаващи тяхната правдоподобност. Обаче някои драскачи ги поднасят в такава форма, че тази легенда може да заприлича на истина.
Например лорд Ръсел от Ливърпул, в своята книга “The Scourge of Swastika” заявява, че “не по-малко от пет милиона евреи са умрели в немските концлагери”, удовлетворявайки самия себе си , като поставя своите “анали” между тези, които твърдят за шест милиона и тези с предпочитание за четири милиона. Но той признава: “Точният брой никога няма да бъде известен.”
Но, ако е така, то на какво основание той твърди, че са загинали “не по-малко от пет милиона”?
Обединеният комитет по разпределението предпочита цифрата 5 012 200, а еврейският “експерт” Райтлингер предлага нова цифра 4 192 200 “изчезнали евреи”, от които по негова преценка, една трета умрели, вследствие естествени причини. Но това снижава броят на убитите до 2 796 000. Обаче М. Перлцвайг, делегат от Ню Йорк на Световния еврейски конгрес, заявява на пресконференцията в Женева през 1948 година: “Цената на падането на национализма и фашизма е фактът, че седем милиона евреи загубиха живота си благодарение на жестокия антисемитизъм”.
Понякога цифрата нараства до осем милиона, даже до девет. Както вече ние казахме, нито една от тези цифри даже и не се доближава до реалността. Фантастични преувеличения!
Първото съобщение за масово изтребление на евреи от нацисти е направено от сталинския агент Леон Фейхтвангер през 1936 година. Равинът Вайз и Световният еврейски конгрес подхващат тази история и добавят към нея още повече ужаси, а в 1942 година съюзниците изготвят декларация на тази тема. Но те самите не вярвали на тази своя пропаганда. Те например, интензивно бомбардирали фабриката за синтетично гориво в Аушвиц, но не докосвали онази част от лагера, в която се твърдяло, че се намират газовите камери.
Интересен факт – но нито Чърчъл, нито Айзенхауер пише в своите мемоари за газовите камери.
Фантазиите на равина Вайз не се спират до газовите камери. Той започва да бълнува, че немците добивали сапун от труповете на убитите еврейските затворници. Тази линия подхващат дори съветските обвинители в Нюрнберг. Разбира се, днес никой сериозен историк не приема всичко това за сериозно. Ехуд Бауер, професор в Еврейския университет потвърждава: “Техническите възможности за превръщане на човешката мазнина в сапун не са били известни по онова време. Затворниците от концентрационните лагери са били в състояние да повярват във всяка история на ужаса и това е било напълно изгодно за нацистите. Нацистите са извършили толкова много ужасии по време на войната, че не е трудно да повярваме във всяка приказка.”
В 1943 година евреинът Рафаел Лемкин казва в книгата си “Проявите на нацистите в Европа”, че нацистите унищожили милиони евреи, даже повече от шест милиона. Това заявление е направено през 1943 година и е много забележително, защото масовото унищожение уж започва през лятото на 1942 година. При такива “темпове” цялото еврейско население на света би било унищожено до 1945 година.
Впрочем същият този Лемкин съставя по-късно конвенция на ООН за геноцида съгласно която било предложено “расизмът” да се счита за противозаконен.
След войната пропагандните свидетелства достигат още по-фантастични измерения. Курт Херщайн, който твърди, че е антифашист, успял да проникне в СС, отговаря на въпроса на френския офицер Раймонд Картър, че самият той е уверен как не по-малко от 40 000 000 (!) затворници в концлагерите са били убити в газовите камери. В своя първи меморандум от 26 април 1945 година той снижава цифрата до 25 милиона, но даже тази “занижена” оценка била твърде необхватна за французите и в неговия втори меморандум, който той подписва в Ротгвайл на 4 май 1945 година, намалява цифрата до 6 милиона, което впоследствие се използва на Нюрнбергския процес.
Между другото, Херщайн е осъждан в 1936 година за изпращане на аморални материали по пощата, един малък детайл за илюстрация на неговия характер.
Малко след като написва своите меморандуми е обявено, че той се е обесил в килията на затвора Шерше Миди в Париж.
В своите спомени Херщайн потвърждава, че по време на войната той предавал информация за масови екзекуции на евреи на шведското правителство чрез немски барон, но по необясними причини неговите донесения се произнасяли под сурдинка. Той твърди също така, че през август 1942 година съобщил на посланика на Римския Папа в Берлин за съществуваща програма за унищожаване на евреите, но му било предложено да напусне зданието на правителството.
Мемоарите на Херщейн съдържат фантастични показания. Той пише, например, за това как е наблюдавал масови екзекуции (12 000 за един ден в лагера Белзек), съобщава също така за визита на Хитлер в концлагер в Полша през юни 1942 година, въпреки, че е всеизвестно, че Хитлер никога не е посещавал този лагер.
Фантастичните преувеличения на Херщайн са направили повече за дискредитирането на легендата за масовото унищожение, отколкото кое да е друго заявление. Берлинският евангелист епископ Вилхелм Дибелиус се изказва за тези меморандуми като за “незаслужаващи доверие”. Показателен е фактът, че въпреки всички опровержения, правителството на ФРГ пуска през 1955 година изданието на втория меморандум за разпространение в училищата. В него се твърди, че Херщайн се е ползвал с особеното доверие на Дибелиус и че този меморандум е “правдив без никакво съмнение”. Това е един поразителен пример за това как необосновани обвинения за геноцид, уж извършващ се при Хитлер, може да се поддържа в сегашна Германия.
Историята за шестте милиона евреи, които уж били убити по време на войната, е приета от Нюрнбергския трибунал на базата на заявленията на В. Хетл. Хетл е един от помощниците на Айхман, преди края на войната е работил за американското разузнаване и като допълнение на всичко това се е занимавал с писателска дейност, написвайки няколко книги под псевдонима Валтер Хаген. Хетл също така е работил и за съветското разузнаване чрез двама еврейски емигранти от Виена – Пергер и Вербер, които впоследствие се появяват на Нюрнбергския процес в униформите на офицери от американската армия.
В своите писмени показания от 26 ноември, той заявява, че Айхман “му казал” през август 1941 година в Будапеща, че шест милиона били убити. Но по-късно самият Айхман отрича всичко това пред съда. Като се вземе предвид, че Хетл работи и за американците, и за руснаците, то фактът, че прави първото си заявление за масовите убийства едва след войната, е меко казано странен.
Отсъствие на веществени доказателства
Длъжни сме да подчертаем, че не съществува нито един документ, който да докаже, че немците са планирали, а още по-малко, са провеждали политика на изтребление на евреите. В книгата на Поляков и Фулф “Третият Райх и евреите – документи и очерци”, Берлин, 1955 година – всичко, което двамата автори са съумели да съберат, се основава на изстискани показания на хора като Хетл, Олендорф и Вислицени, последният под натиск в съветски затвор. В отсъствието на каквито и да било доказателства Поляков е принуден да напише: “Тримата или четиримата души, които основно са били въвлечени в разработката на плановете за пълното унищожение на евреите, са вече мъртви и никакви документи не са достигнали до нас.”
Много удобно. Съвсем очевидно е, че и “плановете” и тези “трима или четирима човека” са само едни мъгляви бръщолевения от страна на авторите.
Но документите, които са се запазили, съвсем не говорят за изтребление и “изследователи” от типа на Поляков и Райтлингер правят удобно заключение, че плановете и заповедите са били изключително “устни”.
Привържениците на легендата за масовото изтребление считат, че, разбирайки тяхната престъпна същност, “заповедите” били устни. Обаче Хитлер е подписвал заповеди за медицинско умъртвяване на умствено болни хора, които затрили десетки хиляди немци, издавал е заповеди за разстрел на диверсанти от съюзническите армии, попаднали в плен, заповеди да се екзекутират съюзнически летци, взели участие в бомбардирането на немски градове, заповеди за разстрел на съветски комисари. Защо тогава той изведнъж решил, че заповедите да се унищожават евреите, де факто намиращи се в състояние на война с Германия, трябва да бъдат “устни”? След като не откриват писмена заповед “историците на геноцида” даже прибягват до умишлено неточно превеждане речите на Хитлер.
Това е просто несериозно! Според тях, заповедите за унищожение на евреите са обгърнати с такава секретност, че се налага те да се предават само в устна форма, а в същото време се опитват да открият в речите на фюрера, предавани по радиото, указания за подобна политика!
Без да се съобразяват с факта, че не съществуват никакви доказателства, те предполагат, че осъществяване на плана за изтреблението на евреите би трябвало да започне през 1941 година, заедно с депортацията на евреите към източните концлагери, на територията на Полша, като например в гигантския промишлен комплекс Аушвиц край Краков. Съвършено необосновано предположение се явява твърдението, че преместването на евреите на изток уж означава последващо унищожение на затворниците.
Манвел и Франкъл също изказват предположения въз основа на “устните заповеди”, добавяйки, че на никого не е било разрешено да присъства на тези заседания и никакви протоколи не са били водени. Отново няма никакви доказателства, че подобни заседания са били въобще провеждани.
Уйлям Шиърър, в своята книга “Възход и падение на Третия Райх”, също обгръща с мълчание всички доказателства. Той твърди, че заповедта на Хитлер за унищожаване на евреите, не е била напечатана, тъй като не е намерено нито едно нейно копие. Тя вероятно е била подадена в устна форма на Гьоринг, Химлер и Хайдрих, които на свой ред са я предали по-нататък (стр. 1148).
Типичен пример за “доказателства” използвани в полза на легендата за изтреблението, може да се намери при Манвел и Франкъл. Те цитират меморандума от 31 юли 1941 година изпратен от Гьоринг на Хайдрих, който започва така: “Допълвайки задачата, която ви беше дадена на 24 януари 1939 година за решаване на еврейския проблем чрез емиграция и евакуация по най-добрия начин при съществуващите условия...”
Меморандумът предписва “пълно разрешаване на еврейския въпрос в тази част на Европа, която се намира под немски контрол” и това включва подготовката на организацията на финансовата и материалната база, необходима за това. Манвел
ЛЕНД ЛИЗ. Автомобили. Вспоминают ветеран...
ЛЕНД ЛИЗ. Танки. Вспоминают ветераны. ЧА...
